„Формата на водата“ на Гийермо дел Торо може би е филмът на годината според Академията, но голяма част от киноманите все още вярват, че мексиканският режисьор оставя най-трайна следа през 2006 г. с готическата си приказка„Лабиринтът на фавна“, който черпи вдъхновение от „Алиса в страната на чудесата“, „Измислици“ на Хорхе Луис Борхес и „Великият бог Пан“ на Артър Макън, която едва преди седмица излезе за първи път на българския пазар под логото на „Дежа Бук“.

Историята е предадена чрез фрагменти от случки между различни герои, които по един или друг начин са свързани с мистериозната Хелън Вон. През гори, публични домове и кални викториански улици постепенно се промъква подозрението, че момичето има вземане-даване със силите на мрака и най-вече с култа към бог Пан. Преводачът Слави Ганев включва множество бележки, хвърлящи светлина върху историческия и митологичен контекст, както и две допълнения, едното от които разглежда образа на жената от епохата на Макън, която според него може да се очертае като една своеобразна Ева, изкушена от Адам със забранения плод.

Макън не е добре познат у нас, въпреки огромното влияние, което оказва върху жанровата литература на XX век. Мрачните нишки на историите му могат да се открият в космическия ужас на Х.Ф. Лъвкрафт и по-късно при Стивън Кинг, който я определя като една от най-добрите истории, писани някога, а един сред почитателите на повестта е самият Борхес, който изследва покваряването на човешката душа и връзката с разпада на тялото. Чрез него Макън хвърля сянката си към магическия реализъм в Южна Америка, както и към писатели като Пол Боулс и Хавиер Мариас.

„Великият бог Пан“ е разделена на две части, като във втората половина е поместена новелата „Съкровена светлина“, която също е свързана с развитата митология. Осезателно е влиянието, което Макън оказва на Лъвкрафт, чиито разкази са обединени в подобен пантеон на ужаса. За съжаление, двамата страдат и от сходен недостатък. Неназованият ужас, предаден без конкретика, който в някои епизоди работи, но в други остава анемичен.
„Не беше толкова физическо, колкото психическо. Сякаш с всеки дъх поемах някакво смъртно напрежение, което проникваше в нервите, костите, жилите на тялото ми. Чувствах се изнемощял от глава до пети, зрението ми се замъгли, все едно ме застигаше гибел.“

Героите също страдат от службата на по-общия план и остават без характерни белези. Трудно е след прочита да се различат, да се каже нещо за характерите им или дори за начина им на говорене. За разлика от съвременниците си Р. Л. Стивънсън и А. К. Дойл, Клайн не изпъква със силни художествени качества. Силата на писането му е в провокацията и разгръщането на темата за покварата на човешкия дух. Подходът му е почти научен, дори природните описания са предадени с отдалеченост и явна престореност, почти по задължение.

Въпреки това „Великият бог Пан“ е важен артефакт и крайъгълен камък за готическата и хорър литература, както и за всичките им подразделения. При това книгата е част от чудесната поредица на издателство „Дежа Бук“, които, благодарение на преводача Слави Ганев, продължават да запълват важна празнина в родното книгоиздаване. След „Кралят в жълто“ на Робърт У. Чеймбърс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Монахът“ на Матю Грегъри Луис, твърдите корици на повестта на Макън пасват прекрасно.

Сега е време някой да преведе и разказите на Лорд Дансени.