Ще започна с това, че виждам тази книга навсякъде, което малко или много ме блъскаше към това да я прочета все някой ден. Книгата е написана с удивително много красота и си личи желанието да се "издокара" усещането за съществуването през 17 век. Не съм на сто процента сигурна колко успях да надникна в това време, понеже бях разсеяна от това колко бавно се нижеше историята. 

За книга толкова умело написана очаквах и историята да е все толкова увлекателна, но тук успя да ме разочарова. Разочароваха ме и героите - колко "плоски" бяха те и колко еднотипни. Нямаше един от един различен (откъм действия) и се сливаха. Много ми харесзва идеята за разходка из 17-ти век в стара България, но не можеш да разчиташ единствено на старите думи. Тук бих вметнала и коментар, че постоянното разлистване между страниците, за да намеря коя дума какво значи също беше леко разсейващо и можеше да се приложат към останалите препратки под линията.

Друг "проблем", който имах с тази книга е непрекъснатото прескачане между времевите периоди. Трябваха ми някоолко страници, докато осъзная за коя част от живота на Велико чета. Освен това героите бяха толкова много. Това сигурно е направено с цел да се вкара читателят в селото, но те бяха тооолкова много, че лично на мен ми се сляха просто, защото не можех да продължавам мисловно да следя всеки от тях.

Малко ме озадачи накрая как Боя замръзна вместо да защити Жара. За това как писателката го беше описала - да изразява своето мнение в нажежени моменти и т.н., очаквах поне да беше спрял дори един от мъжете за своята любима. Тук може би единствено сцената накрая, където намират тялото на Жара ме докосна, защото не го очаквах.

Абсолютно бих казала, че славата на тази книга не е толкова заслужено, възпеки старовременния език. Книгите на Мария Лалева оценявам много повече - в тях поне героите за многозначни.